Разтърсваща драма: Мислех си, че е спряла да ме обича… Истината обаче се оказа зловеща

Човек никога не знае какво изпитание му е подготвила съдбата. Вярваме, че болестта е най-лошото, което може да се случи, но понякога тя ни носи облекчение. Четири години живях с мисълта, че жена ми вече не ме обича, но се оказа, че е сериозно болна. Изминаха 13 години, откакто се запознах с Лили. По онова време и двамата бяхме разведени, с деца, и не търсехме нова връзка. След няколко срещи искрата на любовта пламна между нас и скоро станахме неразделни. Година по-късно се оженихме, купихме си собствена къща и започнахме съвместен бизнес. С течение на времето чувствата ми към Лили станаха все по-силни. Тя беше много интелигентна, спокойна и разумна. Прекрасна майка и истински пазач на семейното огнище.

Но един ден съпругата ми започна да се държи странно: отказваше да се измие, не искаше да си смени дрехите и напълно загуби интерес към семейството ни. За мен жена ми беше въплъщение на истинската и предана любов, моята сродна душа, но изведнъж от грижовна майка и съпруга, тя се превърна в съвършено непознат човек. Винаги сме били толкова близки, а сега Лили просто не ме понасяше. Започнах да си мисля, че е спряла да ме обича или си има любовник. Домът ни се занемари, жена ми не чистеше, не готвеше и всеки ден носеше едни и същи дрехи. Аз също не се чувствах добре – бях в депресия. Направих много опити, за да я откъсна от това ужасно състояние: купих й нови дрехи и обувки, но тя дори не ги погледна. Напускаше стаята по средата на разговора, сякаш се чувстваше отегчена от присъствието ми. Ако питах какво не е наред, Лили се ядосваше и отговаряше, че е много добре. От ден на ден поведението й ставаше все по-странно. Можеше с часове да гледа през прозореца, изреждайки на глас цветовете на колите, които вижда.


Не искаше да ходим на гости при приятели, навсякъде оставяше петна от храна, забрани на цялото семейство да гледаме телевизия, защото шумът я дразнеше. Къщата ни приличаше на кочина. Тоалетната беше мръсна, а по пода лежаха парчета хляб. Към всичко това се добави и агресията. Един ден я прегърнах, а тя се обърна и ме удари силно през лицето. Тогава осъзнах, че състоянието й е сериозно. За съжаление се наложи насилствено да я изпратим на лекар. Диагнозата беше страшна: болест на Пик, разновидност на старческата деменция. До една степен бях доволен, че Лили не е спряла да ме обича, просто е много болна, но от друга изпитвах силна ярост, че загубихме толкова много време. Милата ми съпруга е имала нужда от помощ, още от самото начало. Лечението й погълна всичките ни финанси, семейният ни бизнес фалира, а домът ни беше взет заради дългове. Днес жена ми е на 46 години. Настанил съм я в хоспис за хора с деменция. Все още ме разпознава, но не си спомня нищо от семейния ни живот. Според прогнозите, остават й по-малко от десет години. Посещавам я всеки ден. Сядам на леглото й, изключвам телевизора и осветлението, прегръщам я и пея песните, които толкова обичаше. Тя ме познава, но не си спомня за онова щастливо време, когато живеехме заедно.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *