Мъката на една самотна жена: Отхвърлих любовта на единствения мъж, който някога ме поиска за съпруга

„Някой ден самотата ще те убие!“ – думи, която преди няколко години чух от единствения мъж, който някога ме поиска за съпруга. Не го харесвах, не ми допадаше възрастта и външността му. С една дума – абсолютно неподходящ за мен партньор. Станимир беше разведен и не поддържаше връзка с децата си. Много пъти се чудех защо е допуснал бракът му да се разпадне, но не посмях да му задам директно въпроса. Исках да се отърва от натрапчивото му внимание и смятах присъствието му за психически тормоз. За щастие студеното ми поведение успя да го отблъсне напълно от мен.

Всъщност не искам да ви разказвам за него, а да ви споделя моите проблеми. На младини бях изпълнена с енергия и позитивизъм. Гледах на живота с розови очила и се чувствах идеално в собствената си компания. Но напоследък имам проблеми, свързани със здравето. Лекарите ми откриха различни заболявания и под влияние на тези неприятности силата на духа ми значително отслабна. Започнах да се самосъжалявам и в един момент усетих колко много ми тежи самотата. Осъзнах, че съм напълно сама и няма на кого да разчитам. Никой не се интересува как съм и ако утре си отида от този свят, няма кой да пролее една сълза за мен. Всеки е зает със собствените си дела, със семействата си, а аз като отхвърлена самотница, живея само с моите проблеми.

Да, имам роднини, но те са далеч. На тях също не мога да разчитам. Днес завиждам на всички хора, които имат любящи семейства. Спомням си, че и аз можех да бъда сред тях, ако не бях изгонила единствения мъж, който някога ме поиска за съпруга. Отхвърлих любовта му, смачках го с презрението си, но сега плащам горчива цена за безумната си постъпка. Той беше прав – самотата ме убива. Сега знам, че човек, който е сам, няма истински живот. Не живееш, просто съществуваш. Можех да бъда щастлива, да имам обич и подкрепа на старини, но вече е твърде късно да върна миналото назад.